Italija - Ivan Vazov -

Скачать книгу

е накладен от овчарят?

      Блуждаещ пламък ли се мярка там?

      Кандило ли е в някой пусти храм?

              – Другари! То е фарът!

      Нощта е черна, мракът е дълбок

      като душа, останала без вяра.

      Корабът плува в хаоса широк,

      но пътя му е тъмен като рог,

              блещука само фара.

      Ту скрий се той зад някой черен бряг,

      ту пак се мерне, весел и приятен,

      душа тъмнее, щом потъне в мрак,

      окото светва, щом той блесне пак,

              по-мил, по-благодатен.

      Надеждо, фар във мрачния живот!

      Лампадо, що блещиш в душата слаба,

      компас, звезда, божествен ръковод;

      огрявай в мрак и в буря моя ход —

              свети му на кораба.

      Морска скала

      Завиждам ти, гранит вековен:

      с вълните вечно имаш бой,

      но пак си тих и хладнокръвен

      пред техний плясък, шум и вой.

      Цалувките им са нахалост,

      зъбът им те не ощърби,

      а мойто сърце всяка жалост

      и всяка радост го хаби…

      – Мълчи – каза гранитът леден, —

      аз имам същата съдба:

      вникни:и ази съм подеден

      от безконечната борба!

      Егейско море

      Над тез пространства мълчаливи

      духът на старината вей.

      Не, божествата пак са живи

      и култът им и днес живей.

      Във дън морето, в глъбините,

      Нептун стои в палата свой,

      найади плуват по вълните,

      над тях – зефири светъл рой.

      Талаз ли плесне – туй е песен

      от някоя сирена пак,

      завей ли вятър – Еол, бесен,

      на бурите подава знак.

      Платно ли в морский шир се белне —

      цар някой древен плува там,

      делфин ли лъскав тук се стрелне,

      Тритон показува се нам.

      Корабе, спри! На Аполона

      там виждам храма – аз съм жрец:

      до мраморната му колона

      ще сложа дафинов венец.

      Калопуло

      Дайте ми тоз остров

      с дивите гранити,

      аз ще го направя

      царство на мечтите.

      Аз ще го напълня

      с дъбрави, с градини,

      с кристални потоци,

      с нимфи и богини.

      В горите ще пусна

      тихите дриади,

      из вълните сини

      ще викам найади.

      Там гости ще имам

      и грацийте мили,

      край мене ще фъркат

      силфи лекокрили.

      И нежните музи

      няма да забрава —

      и олтар ще дигна

      за тяхната слава.

      Може да пропусна

      и Диана луда…

      Само на лимана

      Цербери ще гуда —

      два Цербера страшни —

      входа за да пазят,

      та никакви грижи

      тамо да не влазят.

      Дайте ми тоз остров,

      за да го засела,

      чудеса ще стори

      мойта мисъл смела!

      Но нощта неверна

      спуща свойто було

      и корабът бяга…

      Сбогом, Калапуло!

      Партенон

      Фидий някога издяла

      Аполону тука трон

      и

Скачать книгу